Желание за нормални условия

Здравейте, мили хора с големи сърца,

Днес не пиша просто с надежда…

Пиша с болка, която нося в себе си от дете.

Казвам се Анжел Георгиев Борисов, на 31 години съм и съм човек, който е свикнал да оцелява, а не да живее. Израснах без истинска опора, в дом, в който вместо спокойствие имаше страх, а вместо детство – тишина и лишения.

Майка ми… единственият човек, който ни държеше живи, се пречупи от живота. През 2003 година ѝ поставиха диагноза – параноидна шизофрения. Оттогава всеки ден е борба. Има моменти, в които ме гледа и плаче, без да знае защо… а аз стоя до нея и се опитвам да съм силен, въпреки че отвътре се разпадам.

Брат ми също не е добре. След тежко падане, животът му никога не беше същият. И той има нужда от грижа… постоянна, търпелива, човешка.

А аз… аз съм човекът по средата.

Човекът, който не трябва да се предава.

Имало е нощи, в които съм стоял сам и съм се питал дали имам сили да продължа. Но всеки път, когато чуя гласа на майка ми… оставам.

Работих далеч от дома, лишавах се от всичко, за да събера пари и да купя нещо свое – малка къща в село Тишевица. Мислех си, че това ще бъде нашето спасение.

Но истината беше друга.

Къщата е почти необитаема. Няма баня. Няма кухня. Няма условия за нормален живот. Само две легла и един телевизор. Направих една стая и вкарах вода, купих пералня с кредит… и това е всичко, което успях.

Върнах се, защото майка ми плачеше по телефона и ме молеше да се прибера. Брат ми създаваше проблеми, нямаше кой да ги гледа. Нямаше как да остана далеч.

Днес сме тук… трима души, които се опитват да оцелеят.

Студ. Влага. Липса на най-елементарни условия.

Но въпреки всичко… аз не спрях да помагам.

Наскоро направих кампания за една майка с две деца от нашето село. Хората се отзоваха. Помогнаха. Донесоха храна, дрехи, обувки… Видях доброто. Видях, че го има.

От Борислав Киряков – 13-кратен шампион – получих не само помощ за тях, но и думи, които няма да забравя:

„Момче, ти си рицар… имаш голямо сърце.“

Тези думи ме държат още.

Но заедно с доброто… дойде и болката.

Нарекоха ме измамник. Лъжец. Човек, който използва чуждата болка.

А аз просто се опитвах да помогна… защото знам какво е да няма кой да помогне на теб.

Днес за първи път се обръщам за себе си.

Не искам лукс.

Не искам богатство.

Искам майка ми да има баня.

Искам брат ми да има спокойствие.

Искам дом, в който да не се срамуваме да живеем.

Искам да мога да работя.

Аз съм шофьор… но продадох колата си, за да оцелеем.

Днес нямам дори възможност да изкарвам прехраната си.

Затова Ви моля…

Ако имате възможност – помогнете ми да си купя автомобил, за да мога да работя и сам да се грижа за семейството си.

Не искам да живея на помощи.

Искам шанс.

Вярвам, че доброто се връща… защото аз го видях.

Моля Ви… помогнете ни да живеем като хора.

С уважение и надежда,

Анжел Георгиев Борисов