Искам да съм със семейството си

Мама вече не може дори да легне от болка. А ние с Дениз се страхуваме да не я изгубим!

Аз съм Даная, на 20 години. Брат ми Дениз е само на 16. Майка ни е на 44 години и се бори с рак, който вече е засегнал белите ѝ дробове, черния дроб и костите. Днес болките ѝ са толкова силни, че не може дори да легне. Спи седнала, а аз съм до нея и гледам как страда. Няма по-страшно чувство от това да виждаш майка си така и да не знаеш как да ѝ помогнеш.

Здравейте, мили хора,

Казвам се Даная и ви пиша от Турция, където съм неотлъчно до майка ми Михаела. Обръщам се към вас, защото семейството ни има нужда от помощ, за да продължи нейното лечение.

Ние сме обикновено семейство от град Своге. Още преди да открием заболяването, мама не се чувстваше добре и не можеше да работи. Тогава не знаехме какво се случва с нея.

Преди около година чухме диагнозата, от която всички се страхуваме: рак на шийката на матката.

Мама претърпя операция в онкологията на Пета градска болница в София. След това започна химиотерапия. Вярвахме, че лечението ще даде резултат и постепенно ще можем да се върнем към предишния си живот.

Но PET скенерът показа разсейки в белия дроб и черния дроб, с размер около един сантиметър.

Появиха се и проблеми с лимфните възли. Краката на мама започнаха да се подуват, а болките ставаха все по-трудни за понасяне.

Последва лечение в болница „Софиямед“, където тя премина през 20 лъчетерапии. Подуването на краката намаля, но болката остана.

След това започна нов курс химиотерапия заради разсейките в белия и черния дроб. За съжаление, лечението не даде очаквания резултат. След всяка процедура мама ставаше все по-отпаднала. Кръвните ѝ показатели се влошиха и се наложи да ѝ прелеят кръв.

Гледах как майка ми губи силите си, а аз не можех да направя нищо, за да спра болката ѝ.

Решихме да потърсим възможност за продължаване на лечението в болница Anadolu в Турция.

В момента сме тук. Новият PET скенер показа, че разсейки има вече и в костите. Установен е и проблем с бъбреците, заради който се обсъжда поставянето на катетър. Все още очакваме повече яснота за необходимите процедури.

Състоянието на мама е тежко. Болките са постоянни и не ѝ позволяват да лежи нормално. Нощем спи седнала, защото така успява поне малко да понесе страданието.

Аз съм до нея. Опитвам се да ѝ помагам с всичко, от което има нужда, но има моменти, когато просто не знам какво да кажа.

На 20 години съм и вместо да разказвам на мама за плановете и мечтите си, стоя до нея и се надявам болката ѝ поне за малко да намалее.

В момента тя се нуждае от преливане на поне две банки кръв и допълнителни медикаменти. Предстоят още лъчетерапии, изследвания и вливания, с които лекарите се стремят да подобрят състоянието ѝ, за да може да продължи онкологичното лечение.

А вкъщи е брат ми Дениз.

Той е само на 16 години. На тази възраст трябва да мисли за училище, приятелите си и всичко, което му предстои. Вместо това живее с тревогата за мама.

Татко работи и прави всичко по силите си, но разходите за лечението са непосилни за нашето семейство.

Мама винаги е била човекът, към когото се обръщаме, когато ни е трудно. Сега тя е тази, която има нужда от нас. А аз се страхувам, че само нашите сили няма да бъдат достатъчни.

Окончателната стойност на лечението все още не е уточнена, но медицинските грижи вече са започнали и разходите продължават да се натрупват.

Не мога да обещая на брат си, че всичко ще бъде наред. Не мога да му кажа кога мама ще се върне у дома или кога отново ще я видим без тези непоносими болки.

Но знам едно. И двамата имаме нужда от нея.

Искам Дениз да завърши училище с мама до себе си. Искам тя да бъде част от важните моменти в живота ни, да ни прегръща, да ни се кара понякога, да ни дава съвети. Всички онези обикновени неща, за които доскоро дори не се замисляхме.

Мили хора, моля ви, помогнете ни да продължим лечението на мама. Всяко дарение ще бъде подкрепа за нашето семейство. Ако нямате възможност да дарите, споделете историята ни.

Аз ще продължа да бъда до нея, да я държа за ръката и да ѝ давам сили, когато ѝ е най-трудно.

Защото колкото и големи да сме с Дениз, ние все още сме нейните деца. И повече от всичко искаме мама да се прибере у дома с нас.

С благодарност,

Даная, дъщерята на Михаела