Моля, не подминавайте протегната ръка... Тя моли, но и дава!

Понякога страхът е толкова задушаваш, че имаш чувството, че следващата глътка въздух няма да можеш да я поемеш. Това е основното чувство да си родител на дете с онкологично заболявяне. Много ситуации, прогнози и статистики отписваха Радост още от началото на лечението… Оказва се, че те са просто малки камъчета по пътя. Детето ми е тук в Американската болница в Истанбул и не защото е “модерно” да се лекуваш в чужбина, а защото в родната ни страна Пет месеца търсехме диагнозата. Сарком на Юинг е тежък рак, а метастазният такъв е… ада, такъв стана той след Пет месечното препускане по български болници без диагноза! Живият ад. Благодарение на откриването на диагнозата и лечението си в чужбина, Радост все още е жива, със здрави органи и стабилно физическо състояние, в кондиция да ѝ бъде прилагано лечение. Да, скъпо е. Дори изпитвам неудобство да напиша похарчената сума за последния месец, защото при постоянна хоспитализация парите просто се изпаряват, а аз изпитвам вина като родител… Изпитвам болка за детето си, за хората, които не спират да ни подкрепят, а ние пак заставаме пред тях и молим за пари… Но не мога да спра, не мога да се откажа от детето си, не мога да приема, че живота на дъщеря ми има цена… Бях прочела един коментар, че просим и по-добрият избор е да се върнем в България… Предпочитам да прося и аз и цялото ми семейство, защото живота на детето ми е над всяко его, самоуважение, самочувствие и срам. Ние сме просто едни обикновенни родители, които до болка обичат детето си и искат то да живее. Днешното плащане е за доплащане на престоя в болницата и с него парите от сметката ни във фондацията се изчерпват. Докога ще сме тук не знам… Но се надявам да имаме сила, дух и здраве, за да излезем оттук в пълен състав.