Представете си, че детето ви иска да тича и да играе, но краката му отказват да го слушат…

Аз съм Иванка, майката на Дария.

Дъщеря ми е само на 12 години, а вече носи тежест, която не всяко сърце би издържало. След дълги месеци на умора, чести падания и слабост, лекарите поставиха страшната диагноза: наследствена моторно-сензорна невропатия.

Това е рядко генетично заболяване, при което нервите постепенно губят способността си да предават сигнали към мускулите.

С прости думи – тялото ѝ отслабва, движенията стават несигурни, а всекидневните радости като да се разходи сама или да тича с приятели се превръщат в предизвикателство.

Епикризата е пълна с тежки думи – „аксонална дегенерация“, „забавена проводимост“, „неврологичен дефицит“.

Но зад тези думи стои моето дете.

Едно усмихнато, умно и талантливо момиче, което иска да има нормално детство, да рисува, да мечтае и да вярва в бъдещето си.

Лекарите правят всичко възможно – изследвания, терапии, препоръки за физиотерапия и проследяване. Но борбата е дълга и тежка.

Надежда ни дават специалистите в Турция, където предлагат възможности за лечение и терапии, които биха могли да помогнат на Дария да подобри състоянието си и да има шанс за по-добро бъдеще.

А за едно дете, за едно семейство – всяка помощ, всяка протегната ръка е надежда.

Днес аз моля не за себе си, а за Дария. Моля за подкрепа, за съпричастност, за шанс. Защото една диагноза не бива да отнема усмивката на едно дете и правото му на щастливо бъдеще.