Спешно помогнете.

Обръщам се към вас не като случай, а като човек и като майка.

Всяка сутрин се събуждам и първото, което виждам, е косата ми по чаршафите, по възглавницата и в ръцете ми. Това не е временен шок. Това е ракът и лечението, което бавно разгражда тялото ми.

Тялото ми вече не е мое. Ръцете ми са постоянно набодени с игли, вените ми са уморени, а болничните легла са ми по-познати от дома. Това съм аз на снимките  на 27 години, изтощена, слаба, но все още жива. Майка.

От седем години живея с постоянна болка заради тежки проблеми с бъбрека. Болници, инфекции и непрекъснати процедури са част от ежедневието ми. Свикнах да ме боли, но никога не свикнах с мисълта, че може да не се върна при детето си.

През май чух диагноза, която ме пречупи – рак на маточната шийка. Заболяването е напреднало и с разсейки. Последваха тежки операции в Майчин дом и Токуда. Тялото ми не се възстановява, то просто се държи.

В бъбрека ми има забравен стенд, който води до постоянни инфекции, високи температури и реален риск за живота ми. Болката не спира нито за ден.

И въпреки всичко ставам всяка сутрин, защото ме чака синът ми. Той не разбира от болести и диагнози. Той знае само, че има майка.

Най-големият ми страх не е да умра. Най-големият ми страх е синът ми да ме помни по снимка.

Затова съм в Турция. Не защото искам, а защото нямам друг избор. В България възможностите за мен се изчерпаха. От 1 декември съм на тежко лечение. Това е дълъг, изтощаващ и много скъп път.

И днес съм тук  изтощена, уплашена, но все още вярваща – и ви моля за помощ. Моля ви, помогнете ми да продължа лечението си. Помогнете ми да остана жива. Помогнете на едно дете да има майка.

Не търся съжаление, а шанс. Всеки лев, всяко споделяне и всяка подкрепа могат да бъдат разликата между това детето ми да ме прегърне или да ме търси на снимка.

Ако четете това, моля ви, не ме подминавайте. Аз още съм тук, още се боря и все още имам нужда от вас.

Благодаря ви от сърце.