Сама. С две деца. И с надежда, която не искам да угасне.

Здравейте, мили дарители.

Аз съм майката на Мерай и Мелиха. Отглеждам ги сама. Боря се сама и често плача нощем, когато остана насаме със страховете си. Те са на 4 години, близначки, и са всичко, което имам.

Живеем трите под наем в град Казанлък. До нас няма баща. Няма човек, който да поеме децата, когато ръцете ми треперят от умора. Няма кой да ме смени, когато силите ми свършат. И въпреки това аз трябва да бъда силна всеки ден.

Мерай и Мелиха са с детски аутизъм – умерено тежка форма. Светът за тях е шумен, объркващ и плашещ. Единствената им сигурност съм аз. Само мен разпознават, само към мен се усмихват и единствено в моите ръце се успокояват.

Когато излизаме на детската площадка, виждам как другите деца ги отбягват и не искат да играят с тях. Гледат ги различно. Аз стоя настрани и усещам как сърцето ми се свива, как очите ми се пълнят със сълзи, докато се преструвам, че всичко е наред.

Дъщерите ми не говорят. Не могат да ми кажат „мамо“. Не могат да кажат какво ги боли. Не различават кое е храна и кое не. Все още са с памперси и не могат да се обслужват сами.

Дните ни започват с плач, а нощите често завършват със сълзи. Кризите идват внезапно – едната има нужда от мен, докато другата плаче отчаяно, а аз съм само една майка с две деца, които зависят изцяло от мен.

Заспиването е истинско мъчение. Без медикаменти е почти невъзможно. Сутрин ставам отново уморена, притисната от страх, но длъжна да продължа.

Излизаме навън с кола, защото отказват количка. В парка обичат люлките и детските песнички. Това са редките мигове, в които виждам радост в очите им и си напомням, че не трябва да се отказвам.

Опитах всичко възможно в България. Логопед отказа да работи с тях. Дневният център не помогна – състоянието им се влоши. Вместо напредък, губехме безценно време, което нямаме.

След дълго търсене открих надежда в Турция – Büyük Atlantis Special Education Rehabilitation Centre. Това е място, където ще работят с Мерай и Мелиха така, както заслужават – индивидуално, с търпение и разбиране.

Имаме запазена дата за май 2026 година. Тази възраст е решаваща. Сега е моментът, в който може да се промени бъдещето им.

Необходимата сума е 28 280 евро – сума, която не мога да осигуря сама. По време на лечението няма да мога да работя и ще бъда единственият човек до тях.

Затова ви моля от сърце – помогнете ми да дам шанс на дъщерите си. Шанс за развитие, за по-спокоен живот и за бъдеще.

Обещавам да споделям всяка малка крачка напред, всяка усмивка и всяка надежда.

Благодаря ви, че сте с нас. Благодаря ви, че не подминавате болката ни.