Помогни на Пепи да диша

Той е нашето малко момченце, родено само 1040 грама, преживяло 6 месеца в болница, интубация, сърдечна операция, лечение на очите, безброй апарати, тръбички и битка за всяка глътка въздух.

Днес Пепи е у дома, но животът му продължава да зависи от кислород. Детската му стая прилича на болнична, с кислородни бутилки, машина за въздух, аспиратор, медикаменти и постоянни грижи. Ние сме до него 24 часа в денонощието, защото всяко спиране на кислорода може да бъде опасно.

Здравейте, добри хора.

Казвам се Петър и съм бащата на едно малко момченце, което се казва Петър, нашият Пепи.

С жена ми повече от две години опитвахме да имаме дете. Ходихме по лекари, правихме изследвания, лекувахме проблеми, които пречеха на мечтата ни да станем родители. Бяхме уморени, отчаяни и решихме да си дадем малка почивка.

Сключихме брак и само три седмици по-късно, без изобщо да подозираме, разбрахме, че едно малко бебе най-после ни е избрало за свои родители.

На рождения ми ден чухме сърчицето му за първи път. Видяхме малката точица на екрана и в този миг животът ни се промени завинаги.

Аз бях на 39 години, а съпругата ми на 40, когато разбрахме, че ще ставаме родители. Всички казваха, че бременността ще бъде рискова, но тя не се поколеба нито за миг. Направихме всички възможни изследвания в България и в чужбина. Всичко изглеждаше наред. Бяхме щастливи. Семействата ни, приятелите ни, колегите ни, всички знаеха колко дълго сме чакали това дете.

Очаквахме Пепи да се роди в края на февруари.

Но в средата на четвъртия месец започнаха първите тревожни симптоми. Съпругата ми започна да се подува, кръвното ѝ се покачваше. Постъпи в „Майчин дом“, в отделението по патологична бременност, където остана до седмия месец и втория ден.

Оказа се, че развива много тежка прееклампсия.

Тялото ѝ се променяше пред очите ми. Крайниците ѝ се подуваха толкова много, че не можеше да ходи. Не можеше да хване нищо с пръстите си. Очите ѝ почти се затваряха от отока. Не виждаше добре. Не можеше да обуе дори чехли 41 номер, въпреки че носи 37.

Тялото ѝ я предаваше ден след ден, но тя не отстъпваше. Държеше се заради Пепи.

Беше денонощно на системи, за да пазят нея и да задържат бебето поне още един ден. Пиеше по 18 лекарства на ден. Спеше седнала, доколкото това изобщо може да се нарече сън, защото трудно дишаше. Кръвното ѝ стигаше до 190 на 150 и не се повлияваше от нищо.

Лекарите се опитваха да задържат бременността до 30–31 седмица. Но на 9 декември съпругата ми получи два излива, в белите дробове и около сърцето. Не можеше да диша. Рано сутринта я подготвиха за спешно секцио.

Цялата трепереше. Болеше я. Но не се съгласи на пълна упойка, защото искаше поне за миг да види нашия син.

Петър се роди на 9 декември в 10:42 сутринта. Лилав, малък, но стиснал здраво юмрук.

Тежеше само 1040 грама.

Не можехме да се зарадваме така, както си го бяхме представяли. Животът и на двамата висеше на косъм. Започнаха часове на молитви, страх и надежда.

Съпругата ми прекара два дни и половина в интензивен сектор с опасност за живота. Аз видях сина ни на следващия ден. Това беше най-страшната и най-чаканата среща в живота ми.

Пепи беше в кувьоз, толкова малък, опасан с тръбички и апарати. Приличаше на малко жабче, а пред него стоеше огромна битка.

След изписването на съпругата ми имахме право само на две посещения седмично и се редувахме. Това бяха най-чаканите 30 минути за всеки от нас. Но и най-страшните. През останалото време се молехме телефонът да не звъни, защото всяко обаждане можеше да означава, че нещо не е наред.

Скоро разбрахме, че Пепи има сериозен проблем с белите дробове. Освен жълтеница, анемия и големи хернии, имаше и отворен дуктус, който вкарваше кръв към дроба. Лекарите опитаха три пъти да го затворят с медикаменти, но не успяха.

На Йордановден Пепи беше преместен в Националната кардиологична болница за операция и поставяне на специален дивайс. Разбрахме, че той е най-малкото бебе в България, на което е правена такава операция.

След няколко дни го върнаха в „Майчин дом“ и започна дългата борба за оцеляването му.

На рождения ден на съпругата ми през февруари ни повикаха в болницата, за да ни кажат думите, от които всеки родител се страхува: не се знае дали Петър ще живее.

През цялото това време той беше интубиран, със сонди, апарати и безброй тръбички по малкото си тяло. Беше сам в отделна стая, където държат най-тежките случаи.

Всеки път, когато влизахме при него, едва дишахме. Колкото повече се приближавахме към стаята му, толкова по-силно чувахме писъка на мониторите.

А въпреки всичко съпругата ми му пееше. Разказваше му за света навън. Аз му четях приказки. Казвахме му, че е герой, че го чакаме, че го обичаме, че трябва да остане при нас.

Сложиха Пепи на азот, на най-високите нива. Взеха азот от цяла България. Кислородът също беше на най-високи честоти. Бяха включени всички възможни терапии.

На 8 март, денят, в който по документи трябваше да се роди, ни казаха, че оттук нататък съдбата му е в Божиите ръце.

Светът ни спря.

Не можехме да спим, не можехме да се храним, не можехме да мислим за нищо друго. Ходихме по църкви и манастири. Молехме се. Всички се молеха за Пепи.

И след безумна борба на лекари от три болници, след толкова молитви, страх и надежда, нашето момче избра да остане.

Седмица след Великден чухме най-чаканата вест: Пепи вече е извън опасност за живота.

В края на април той се самоекстубира и беше поставен на специален CPAP апарат, който му помагаше да диша според нуждите на дробовете му. След това премина на кислородна палатка и канюли.

Изписаха го точно 6 месеца и 1 седмица след раждането му.

Но битката не свърши с прибирането у дома.

Детската му стая се превърна в малка болнична стая. Няколко вида кислородни бутилки, машина за въздух под наем, специален аспиратор, шкафове с медикаменти и строг режим, за който съпругата ми беше обучена в „Кенгуру грижа“.

Пепи премина и през лечение на очите, инжекции и лазер заради ретинопатия. Почти всеки ден го водим при различни специалисти и на рехабилитация, защото четирите месеца и половина интубация взеха много от него.

Днес Пепи е у дома, но продължава да зависи от кислород.

Ние сме до него 24 часа в денонощието. Редуваме се. Следим го. Дишаме с него. Страхуваме се от задръстване, от забавен преглед, от спиране на тока, от всичко, което може да прекъсне кислорода му. Защото в момента без кислород Пепи може да издържи не повече от 5 минути.

Докато пиша тези думи, съпругата ми го държи в ръцете си и му подава кислород.

Пепи е нашето единствено дете. Нашият единствен шанс да бъдем родители. След раждането лекарите ни предупредиха, че при следваща бременност съпругата ми най-вероятно няма да оцелее.

Безкрайно сме благодарни на лекарите, които спасиха жена ми и сина ни, и на всички близки и приятели, които са до нас. Но разходите, за да може Пепи да живее, са огромни за нашето семейство.

Съпругата ми е учител, аз съм електротехник. Ние сме обикновени хора с обикновени доходи, а грижите за Пепи изискват средства всеки ден.

Наскоро лекарят, който извърши сърдечната операция на Пепи, ни сподели за мобилна машина за генериране на кислород. Тя би ни дала огромно облекчение. Би ни помогнала да транспортираме Пепи по-спокойно до прегледи и рехабилитация. Би намалила страха, че бутилката ще свърши, че ще попаднем в задръстване, че няма да успеем навреме.

Но цената ѝ е непосилна за нас.

Затова се обръщаме към вас с молба за помощ.

Моля ви, помогнете ни да осигурим тази мобилна кислородна машина за Пепи. За нас тя не е удобство. Тя е въздух. Тя е сигурност. Тя е шанс детето ни да стига безопасно до лекарите, които продължават да се борят за него.

Всяко дарение, независимо от размера му, ще ни доближи до възможността Пепи да диша по-спокойно и да получава грижите, от които има нужда.

Всяко споделяне също е помощ, защото може да стигне до човек, който ще подаде ръка.

Пепи вече доказа, че иска да живее.

Моля ви, помогнете ни да му дадем въздуха, от който зависи всеки негов ден.

От сърце благодарим на всеки, който ще бъде до нас.