Да подарим глътка въздух и надежда!

Казвам се Василка и съм майката на Пенко. Синът ми е на 32 години, а днес лежи в реанимацията на болницата в Ямбол и не може да диша самостоятелно. Наложи се да бъде интубиран по спешност. Сега е с трахеостома и диша с помощта на апарат. А аз се страхувам от деня, в който ще трябва да напусне болницата, защото нямаме пари да му осигурим апарата, от който се нуждае.

Още когато беше малък, разбрахме, че синът ми страда от прогресивна мускулна дистрофия тип Дюшен. Болест, която бавно и безмилостно отнема силата на мускулите. Година след година гледах как детето ми губи възможности, които за другите хора са нещо обикновено. Как става все по-зависим от чужда помощ. Как животът му се ограничава все повече.

И през всичките тези години се опитвах да бъда силна пред него. Да не показвам колко ме боли, когато виждам страданието му.

Но никога не съм си представяла, че ще дойде ден, в който ще се страхувам дали синът ми ще може да поеме следващата си глътка въздух.

Състоянието на Пенко се влоши тежко. Наложи се спешно да бъде приет в отделението по интензивно лечение и реанимация в Ямбол. Лекарите го интубираха, а сега е с трахеостома и дишането му се подпомага от апарат.

Не мога да опиша какво изпитва една майка, когато детето ѝ лежи в реанимация. Когато знае, че не може да направи нищо, за да облекчи страданието му. Когато най-голямото ѝ желание вече не е да го види щастлив, а просто да го види жив и у дома.

Пенко се нуждае спешно от собствен дихателен апарат. Това е апаратът, който трябва да му осигури необходимата дихателна подкрепа. Без него не знам как ще успеем да продължим.

Синът ми не може да работи заради тежкото си заболяване. Семейството ни няма финансовата възможност да закупи апарата, а той му е нужен възможно най-скоро.

Понякога го гледам и си спомням времето, когато беше малко момченце. Когато можех да го взема в ръцете си и да вярвам, че ще го предпазя от всичко. Днес той е пораснал мъж, но аз съм същата майка. Само че сега не мога да го защитя от болестта.

Не искам да загубя детето си. Не искам да стоя до болничното му легло и да мисля, че има начин да му помогнем, но нямаме пари за него.

Моля ви, помогнете ми да закупим дихателния апарат за Пенко. Помогнете ми да му дам възможност да напусне болницата с необходимата дихателна подкрепа и да се върне при семейството си.

Знам, че не мога да излекувам сина си. Знам, че болестта му няма да изчезне. Но искам да направя всичко възможно той да продължи да бъде до мен.

Аз съм майка. Не мога да дишам вместо сина си. Не мога да му върна силите, които болестта отне. Но ви моля да ми помогнете да осигуря апарата, без който той не може да диша самостоятелно.

Дарете, ако имате възможност. Ако не можете, моля ви, споделете историята ни.

Искам отново да отворя вратата на дома ни и да видя сина си там. Жив. До мен.

С надежда и благодарност,

Василка, майката на Пенко